Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.05.2016 11:06 - Цели български села изчезват...
Автор: chitalishtnamreja Категория: Други   
Прочетен: 929 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Преселение

За разлика от другите села, които се обезлюдяваха постепенно с годините, в това хората изчезнаха за една нощ, може би за един миг или в рамките на 48 часа – няма свидетел, за да конкретизира станалото. Микробусът, който доставя хляб от фурната в града, идва през ден и шофьорът му е единственият пришълец в последните месеци, защото той е и човекът, който по договорка с продавачката в единственото магазинче, носи и малкото на брой стоки, които тя му поръчва от града, според скромните нужди на съселяните си – малко, защото макар и по принуда, отдавна са се научили да живеят с минималното. В селото деца няма, а възрастните често и не чуват телефоните си, стари модели, колкото да имат връзка с децата си, заминали по градове и далечни държави да избягат от недоимъка и липсата на работа; така че не е ясно кога точно се е случило изчезването, но във всички случаи – именно в последните 48 часа.

 Щом шофьорът на микробуса установи липсата на хора, помисли, помисли, пък като реши, че не може просто да махне с ръка, сигнализира на телефона за спешни случаи. В селото пристигнаха полицаи, след тях и военните, защото нещата започнаха да изглеждат твърде странни. Оказа се, че заедно с хората са се изпарили и малкото животни – няколко крави, чиито обори пустееха празни, няколко прасета от тесните кочини; вероятно козички и кокошки. Кой да ти каже – все пак полицаите от съседния град не бяха броили никога животните.

Именно това с животните беше още по-съмнително. Едно е хората да си решат нещо и да заминат нанякъде с налични каруци или стари автомобили; дори като си помислиш, биха могли да наемат автобус за екскурзия, защо не; но да заминат заедно с животните – това беше странно.

Когато минаха по къщите, полицаите откриха белези на „спонтанно заминаване”, както го определи един от тях, вече пред пенсия – когато бил дете или юноша, бе чел книги за изчезнали кораби или за кораби с изчезнали екипажи, които необяснимо и страховито продължавали да порят морските води; същият той, а и още двама пък гледаха телевизионна поредица за необичайни и куриозни случаи и категорично стигнаха до заключението, че това тук е точно от такова естество. Дори си се представиха в ролята на разследващи как в подобно предаване обясняват пътя на размишленията си и изводите по инцидента. Някои се подсетиха за страшни истории като за Бермудския триъгълник, Каньона на смъртта, но нямаше как да го приложат към тукашните условия. Все пак побързаха да се върнат към очевидните черти на произшествието, защото вълнуващите събития, казаха си сами, които тревожат въображението на любопитния, нямат чак такова място в живота им; тук необикновени неща не стават и най-интересното е вечерята у дома, с жената и детето, събирането с кумовете и кумците, някой рожден ден или празник... Естествено на някого му хрумна мисълта как съвсем нормалните и обичайни неща могат изведнъж да бъдат обвити в сянката на неизвестното и непознатото и че това вероятно може да засегне всекиго – дори и тях, ако когато се приберат вечер или се събудят на сутринта, изведнъж открият, че близките им са се изпарили безследно...

Всъщност, точно както в историите за липсващите екипажи, навсякъде по къщите имаше белези на току-що прекъснато човешко присъствие. Някъде пестеливо течеше чешма и водата мокреше сложена посуда в мивката, другаде в чиния на масата засъхваше храна, на трето вратата на мазето зееше, лампата долу светеше и по пода се търкаляха сякаш току що разсипани от щайга празни буркани с капачки; захвърлени дрехи, сякаш току съблечени, подпетени обувки до вратата, сякаш току-що събути, подсказваха, че трябва да има човек наблизо; в един двор под кайсиево дърво стояха два легена, пълни до половина с кайсии, на един простор висяха изсъхнали вече дрехи, на друг – сякаш съвсем скоро прострени, ако се съди по това, че не бяха съвсем изсъхнали, а в корито до желязото на простора лежаха навити като след изцеждане все още мокри чаршафи; другаде течеше водата от душа в банята; странно и страшно изглеждаха тук-там празните нашийници с вериги за кучета, копанките с недоизядена храна в кочините.

Единственото живо същество, останало в селото, беше един петел, явно изпаднал в депресия след изчезването на харема му от кокошки, и който един-единствен път за цялото присъствие на полицаите и военните се обади с много рязко и пискливо „пор фавор” и така обяви местонахождението си.

Сред присъстващите нямаше знаещи испански език, така че трябваше да мине време, преди да се разберат езиковите предпочитания на хвъркатото, а оттам да се събудят известни предположения относно посоката, в която се е изпарило населението – а именно, към Испания, явно след като се е занимавало усилено с изучаване на езика. Действително при второ претърсване по къщите, по маси и лавички бяха намерени тетрадки с грижливо изписани думи на испански и български, на две места имаше и учебници по испански. Но това не даваше отговор на въпроса как така е заминала оттук в едно и също време цялата жива наличност на селото без никой друг да знае предварително плановете за това; бързо се отхвърли възможността всички точно в един ден да са отпътували при роднините си, макар че в управлението полицаите започнаха да издирват в системите имената на изчезналите и роднините им. Естествено, в рапортите не беше споменато нищо за испанския на петела, тъй като според някои от шефовете, това щяло да граничи с налудност (тук смекчаваме думата, за да не използваме обиди).

На всички бе ясно, че едва ли има нещо криминално в случая; липсващите съвсем не принадлежаха към възраст, която може да е атрактивна за трафикантите на хора, на органи или млада плът; но все пак правилата за издирване на изчезнали са си правила; ясно беше, че за момента случаят е необясним, но оставаше надеждата, че ще бъде разплетен и в основата му няма да има престъпление.

Лека-полека започна да се установява самоличността на изчезналите, някои от събраните за улики телефонни апарати с все още неразредени батерии звъняха с разтревожени въпроси от роднини. От проведените разговори стана ясно, че действително възрастните хора споменавали понякога как е време да си тръгнат оттук, но в доста негативен смисъл всъщност – с крайна дестинация едно съвсем близко място на края на селото, също със своите географски ориентири, или по-точно с ориентир за физическото тяло и без такъв за душата; и което споменаване предизвиквало неизменно несъгласие у децата им от другата страна на телефонната линия; определено дори възниквали малки спорове, включващи аргументи като липса на пари, усещане за непотребност и безнадеждност, самота, бедност, болести и старост...

Подобни размисли предизвикаха един бърз оглед на така да се каже мемориалния парк на селото, в който обаче не бяха намерени скорошни следи от бурна дейност. Така проблясналото за кратко решение бе набързо опровергано.

Подозренията за намеренията на хората от селото да отидат заедно някъде другаде най-напред бяха разглеждани, след това - отхвърляни, а с това и рационалните обяснения за липсата им; по-нататък разследващите отново се подсетиха за необичайните случаи на изчезвания от книгите и филмите и започнаха да шушукат и да се оглеждат, когато обсъждаха, че „кой знае, може и да има нещо в това село”. Врата към друго място? Към друго време? Към друга вселена? Извънземни?

Все пак полицаите и военните трябваше да вземат решения. Двата входа на селото, там където са табелите с името му в началото и в другия край, бяха блокирани от по един военен камион. Всъщност, за по-сигурно, табелата, която посочваше отбивката за селото, бе махната. Самият път от края на селото нататък свършваше на километър след него, в нивите, така че от втората табела и втория камион дори нямаше нужда.

Всякаква информация за внезапно обезлюденото село бе засекретена и скрита от медиите, защото първо нямаше обяснение, и второ – разследващите можеха да изглеждат като не съвсем умни или компетентни в работата си. Роднините бяха предупредени, че е много важно да не дават информация на медиите за станалото, защото това може да навреди на изчезналите и целия случай. От друга страна, роднините не проявиха и кой знае каква настоятелност, имайки си достатъчно проблеми със самите себе си далеч оттук в градовете и държавите си.

В крайна сметка случилото се бе отдадено на мистерията от разследващите; хората, които липсваха, не бяха и кой знае колко важни. За тези пък, които не вярваха на мистерии, станалото все някога щеше да намери своето обяснение – обзалагаха се те. А защо не и да бъдат намерени и самите хора - правеха се, че вярват същите оптимисти – няма начин да не бъдат намерени!

В крайна сметка се оказа, че и да е имало нещо опасно в селото, вече го няма. Да, една от подшушваните на ухо теории бе за присъствието на извънземни, независимо дали дошли откъм морския бряг или от небето, въпреки че поне в скоро време в околните села и града не бяха забелязвани никакви странни обекти; казваме „в скоро време”, но като се замислим, такива свидетелства от този район дори никога не е имало. Дори и някои да се бяха страхували от повторно появяване на извънземни, това не се случи – за съжаление на две от съпругите на полицаите и на една от тези на военните, които биха се зарадвали на такъв шанс от съдбата да се разделят без много разправии с мъжете си. Но точно те нямаше и как да съжаляват за пропуснатото – все пак мъжете бяха задължени да не говорят за работата си и с какъв точно случай се занимават, а и не биха го споделили с жените си – не толкова заради службата, а поради тоталната липса на общи теми и разговори с тях, и то не от вчера.

Всъщност в селото все пак дойде още един човек и това бе отчето, което отваря черквата два пъти месечно. На него трябваше някак си да му обяснят ситуацията и обявиха, че хората са евакуирани, защото вероятно има изтекла радиация, което пък не обясняваше защо полицаите и военните си ходят напред-назад все едно са у дома си без никакво защитно облекло. Отчето обаче в момента не мислеше за това, защото беше зает да се прекръства – бе шофирал бързо старата си трошка, бе изскочил иззад пътя и за малко да се блъсне във военния камион. Естествено, благодареше, знайно на Кого, че е успял да спре навреме и че спирачките не бяха отказали, както вече му се беше случвало веднъж. И без това не получаваше пари, за да идва тук, а и разходът за бензин му се виждаше от известно време голям. Разговорът неусетно се прехвърли върху състоянието на тридесетгодишната му кола и на с гордост изпуснататата информация, че скоростомерът му не работи; но, подчерта той убедено, от това няма и нужда, защото знаем, че има Един, Който знае всичко вместо нас и гледа отгоре и ни пази. Това не се стори много практично на полицаите и казаха няколко думи като препоръки на отчето – относно скоростомера, а не относно Онзи, Който ни пази. Помолен да си спомни дали има нещо ценно в черквата, което е необходимо да се извади и съхранява някъде другаде, той се замисли, а после се плесна по челото, че съвсем не отдавна, а само преди година, изчезнала в никакъв случай не скъпа, дори почти самодейна икона, която миряните обаче обичали. Никой от полицаите не се сети да е докладван такъв случай, а отчето не уточни нищо повече за иконата, като отличителни белези и прочие, освен че така и не се появила.

Скоро полицаите и военните си тръгнаха, без да открият нищо. Обявиха селото за затворено и обърнаха табелата с името му и зачеркващата го червена линия с гръб към селото и с лице към евентуалните пристигащи – все едно, че селото свършва преди да е започнало. Това бяха и първите метални неща, които впоследствие изчезнаха… но не от само себе си.

Забравиха петела тук, което отначало бе добре за него, но впоследствие – не, след като тук въпреки объркващите табели постепенно се настаниха няколко нови семейства, дошли с каруци, които отсядаха ту в един дом, ту в друг, докато не изчерпят постепенно ресурсите му напълно, във вид на откъртени и изгорени за топлина дървени дограми, врати, подове – и прочие подобни проявления, можещи да докарат инфаркт на истинските стопани, ако видеха това отнякъде. Естествено, първата им работа бе да сготвят петела.

В същото време едно събитие бе отминало на три хиляди и пестотин километра оттук незабелязано; бе подминато от всички, както влак подминава малка гара, най-вече поради нарастващото напрежение в световен план, свързано с природни катаклизми, финансови кризи, войни и милиони имигранти; а именно – насред красива пресечена местност, плодородна и гостоприемна, внезапно се появиха хора, на брой колкото малко селце, с животните си и само с по една дреха на гърба.

Пришълците скоро се размиха неусетно сред местното население, бързо намериха общи теми за земята и домашните животни, защото знаеха и езика, все едно винаги бяха живели тук; уговориха се дори за няколко кръстоски на козички и крави; бяха не просто безобидни, но нахъсани и трудолюбиви, веднага започнаха да копаят и да работят, което развълнува приятно местните.

Дори направиха впечатление с особената си любов към страната – благодаряха на Бога за ниската цена на тока и въобще на стоките, за добрия климат и най-важното – изглеждаха напълно щастливи, с изключение на един, който не спираше да тъгува за петела си, защото тъкмо се бил научил да казва „пор фавор”.


Анита Тарасевич, "С цвят на слънчогледи, с дъх на лято", 2015 год., Изд. къща "Труд"




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: chitalishtnamreja
Категория: Други
Прочетен: 555048
Постинги: 248
Коментари: 76
Гласове: 87
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031